Площадът е слабост на туристите, а те или не знаят, или се стараят да не мислят за прозвищата му, които звучат от ужасяващо по-ужасяващо: „площадът на мъртвите” и „площадът на отрязаните глави”. В миналото тук се провеждали екзекуции и вероятно заради тази своя карма, площадът оживява вечер, сякаш за да се увери, че както в приказките на Шехерезада е спечелил още една нощ живот…
Площадите в Европа изобилстват от големи архитектурни форми, за които фотографите вадят широкоъгълен обектив – катедрали, административни сгради-паметници на културата, кулни часовници, фонтани. Джемаа ел Фна, градският площад на Маракеш, не представя кой знае каква архитектура, почти празен и равен като тепсия е. Тази негова особеност го прави в известна степен безмилостен през деня.
Оперен на слънцето – той е почти пуст и някак не прилича на себе си.
Вечер, когато хиляди хора стъпят върху тази „тепсия“, те буквално сякаш разлюляват мястото. Ако постоите отстрани в близост до например сградата на пощата, разположена в периферията на площада, ще ви се стори, че всичко пред вас сякаш се олюлява… Точно от това място самата аз зърнах Джемаа ел Фна за пръв път. Пред очите ми се разкри невероятната картина на огромно множество от хора, голяма част от които местни мъже, жени и деца. В случай че някой реши да направи филм от тази гледка, той със сигурност би могъл да получи и Оскар за най-добро смесване на звук, при това само с чист атмосферен запис. Площадът грабва не само с това, което представя за гледане,
но и с един колосален, пленителен шум, чиито съставни започват да стават различими постепенно.
Невъобразима човешка глъчка на арабски език. По-приглушени европейски езици. Звуци на многобройни музикални инструменти. Гласът на мюезина, който приканва за вечерната молитва… Намирането на собствено място в тази суматоха става постепенно. Обикновено започва с една голяма обиколка в периферията, после – с още една – по-близо до сърцевината на площада. Така, „кръгче по кръгче“, първоначално стъписаният европеец става поклонник на това място.
Веднага ми направи впечатление, че местните имат различно поведение и правила на комуникация. По разнообразни начини мароканците-търговци скъсяват дистанцията, с която европеецът е свикнал.
Могат да тръгнат след туриста, да го заговорят, дори да го пипнат.
Това естествено първоначално стъписва, но не нарушава комфорта или пък сигурността. Просто комуникацията тече на различни нива. Друга е. Голяма част от сергиите на Джемаа ел Фна са буквално по земята и за да сте сигурни, че сте видели всичко, трябва да гледате и надолу. Тук не липсва нищо от онова, което може да бъде разпознато като типично за Мароко. Многоцветни лампи и фенери, керамика, подправки, кожени чанти, плетени кошници, бабуши и какво ли още не.
Плюс часовници ментета на известни марки.
Търговците са смесени с дресьори на маймуни, змиеукротители, музиканти… и разказвачи на приказки! Наистина не е за вярване, че днес съществува място на света, където приказките живеят в най-старата форма, позната на човечеството – устната. Приказките са тук съвсем непокътнати – несъбрани, незаписани и невъплътени в книги. Тези хора, разказвачите на приказки и техните слушатели, представят още една от невероятните прастари картини, които животът в Мароко ни предлага като настояще.
Навсякъде из площада ще виждате и жените,
които рисуват с къна върху различни части от тялото.
Някои от тях седят на малки столчета и показват албумчета със снимки на плетениците, които могат да ви нарисуват. Други – вървят из множеството и приканват да им станете клиенти. Повечето от туристите, които се оставят в ръцете им се надяват, че красивата плетеница ще ги избави от нещастия и ще им донесе късмет. Виртуозните рисувани дантели обаче крият още по-дълбок смисъл за самите мароканци и са част не само от техните празнични ритуали, но и от ежедневието им.
Въпреки че тук всичко е за продан – от портокаловия сок до представленията, пребиваването на площада изобщо не е свързано с покупателната способност на туриста.
Никой не идва тук специално, за да си купи нещо. Всеки идва тук заради зрелището.
Най-хубавото е, че тези представления се разиграват и пред очите на туристите, но не се устройват заради тях. Всичко, което се случва тук е самият живот на Мароко – естествен, спонтанен и органичен. И ако други места по света допускат да се разсееш за известно време, този площад те държи здраво при себе си. Абсолютно е невзможно да мислиш или правиш нещо друго освен да участваш в живота на Джемаа ел Фна. Нищо от това, което виждаш не можеш да пропуснеш пред очите си просто така. То те спира и те кара да го проумееш.
Белите пари, които се носят на площада са прекрасен и съвсем естествен специален ефект за всеки, който реши да снима Джемаа ел Фна от високо.
Издигат се от десетките подвижни кухни, които се разполагат тук привечер.
Уличната храна, един от най-интересните социални феномени на съвремието ни, тук се представя с една своя ненадмината и колоритна разновидност – „площадната храна”. Забелязах, че туристите спазват съвета на кулинарните пътешественици: „Яжте там, където има най-много местни.” Изглежда всички знаят това правило, защото когато се вгледах в дългите пейки около масите на подвижните кухни, подредбата ми се стори следната: местни, туристи, местни, туристи. Впрочем способността да обединява хората е един от най-положителните и мощни инструменти на уличната храна. Някои образно обясняват този феномен като изнасяне на дома навън, изнасяне на кухнята навън. И точно това споделяне тук на площада, може да убеди всекиго в голямото и наистина много вкусно гостоприемство на мароканците. Когато все пак решите да се измъкнете от Джемаа ел Фна – можете да го направите през широката улица, очертана от шпалир от файтони с нагиздени коне и водеща към минарето Котубия.
Мирослава Иванова
Снимки: Циферблат
Прочетете и Медината на Маракеш