Помощ от писател – Питър Мейл

  Освен с умението си да описва увлекателно и забавно начина на живот на французите, а също и всевъзможните културни различия между тях и англичаните, писателят Питър Мейл е познат като ценител на добрата храна и виното. Следващият цитат обаче го представя именно като писател – с част от неговите воли и неволи.

„Писането е кучешки живот, но това е единственият живот, който си струва да се живее“. Такова е мнението на Флобер и е удачно описание на начина, по който се чувстваш, ако решиш да прекарваш дните си като редиш думи върху лист хартия.

През повечето времето това е самотно, монотонно занимание. Има спорадичното удовлетворение от хубавото изречение – или по-скоро това, което ти смяташ за хубаво изречение, тъй като няма кой друг да се произнесе. Има продължителни отрязъци на засуха, когато се замисляш дали да не се захванеш с редовна и полезна работа, като станеш счетоводител, за речем. Има го постоянното съмнение, че някой е пожелае да чете, което пишеш, паниката при пропускането на крайните срокове, които си си поставил, и смазващото осъзнаване, че тези крайни срокове нямат никакво значение за останалата част от света. Хиляда думи на ден или нищо – това е важно единствено за теб. Тази част от писането несъмнено е кучешки живот.

Онова, заради което си заслужава да го живееш, е щастието и смайването от откритието, че си успял да подариш няколко часа забавление на хора, които никога не си срещал. И ако някои от тях решат да ти пишат, за да ти го кажат, удоволствието да получиш писмата им е като аплодисменти. Компенсира всички терзания. Изоставяш мислите за кариера в счетоводството и започваш плахо да кроиш планове за нова книга.

Първото ми писмо пристигна скоро след издаването на „Една година в Прованс“, през април. Беше пратено от Люксембург, учтиво и ласкателно, и цял ден не спрях да го гледам. Следващата седмица ми писа мъж, който ме питаше как да отглежда трюфели в Нова Зеландия. Сетне започна редовен приток от писма – от Лондон, от Пекин, от Куинсланд, от затвора на Нейно величество в Уормууд Скръбс, от британската емигрантска общност на Лазирния бряг, от пущинаците на Уилтшир и от хълмовете на Съри – някои на релефна синя скъпа хартия, други на листове, откъснати от тетрадки, едно на гърба на карта на лондонското метро. Бяха адресирани толкова приблизително, че от пощенската служба трябваше да извършват малки чудеса на дедукцията: писмото, адресирано “Les Anglais (Англичаните), Бонию“, ни намери, въпреки че не живеем в Бонию. Както и любимото ми с надпис: „L’Ecrevisse Anglais“ (Английският „рак“, вместо „писател“).

Писмата бяха добронамерени и насърчителни и когато имаше адрес, на който да отговоря, го правех, като си мислех, че с това ще се приключи. Но често не беше така. Не след дълго със съпругата ми се оказахме в незаслужено положение на съветници по всяка страна на провансалския живот – от закупуването на къща до намирането на детегледачка. Обади се жена от Мемфис да пита каква е честотата на обирите във Воклюз. Фотограф от Есекс искаше да знае дали може се издържа като прави снимки в Люберон. Двойки, обмислящи идеята да се преместят в Прованс, ни обстрелваха с цели страници въпроси: ще се впишат ли децата ни в местните училища? Каква е цената на живота? Какви са лекарите? Какъв е данъкът общ доход? Самотно ли е? Ще бъдем ли щастливи? Отговаряхме, доколкото можехме, но беше неловко да си въвлечен в решенията на напълно непознати.

А с настъпването на лятото, онова, което идваше по пощата, започна да пристига по алеята. Писмата се превърнаха в хора.

Беше горещо и сухо и аз се занимавах с провансалско плевене на твърдата като кокал земя с кирка, когато се появи кола и шофьорът излезе с широка усмивка, размахвайки екземпляр от книгата ми.

– Проследих ви! – заяви той. – Свърших малко детективска работа в селото. Нямаше никакъв проблем.

Подписах книгата и се почувствах като истински автор.“

Из „Прованс завинаги“, издателство Гурме, 2013 г.

РЕСУРС: Писането е самотно и трудно, а понякога и обезкуражаващо занимание. Но пък и не е ли истинска магия твоите думи да докоснат напълно непознати?  „Онова, заради което си заслужава да го живееш (писането), е щастието и смайването от откритието, че си успял да подариш няколко часа забавление на хора, които никога не си срещал.“ Това е ключовото изречение в цитирания текст и това е удовлетворението, на което писателят, включително и „писателят за първи път“ може да се надява.

 

подготви: Мирослава Иванова, редактор, Циферблат