Книги за жълъди

  Eдин кон стоеше завързан под рехава сянка в центъра на селото. Размяташе опашка, за да прогонва мухите, и от време на време цвилеше силно. В зноя на летния ден не се виждаше друга жива душа наоколо. Хората се бяха изпокрили бързешката да предремнат малко, докато следобедът разхлади и пак ги пусне в градините да си вършат работата.

В тази лятна отмала единствено кметицата на селото беше в приповдигнато, бодро настроение.

Чувстваше се развълнувана и важна

и по-често от друг път отваряше вратата на канцеларията си, за да види дали някой посетител не я чака в коридора. И всичко това заради един телефонен разговор от София. Обадил й се беше възрастен човек, който се бе представил като пенсионер. Някога бил на военна служба, но сега имал друга работа. В собственото си малко издателство – публикувал книги, на чиито автори „големите“ не обръщали внимание. Този същият човек наскоро гледал по телевизията предаване за Гранитския дъб. Най-старото дърво в България. Натъжил се, щом научил, че само един от клоните на дървото е все още жив,

разлиства се и дава жълъди.

Приготвил бил книги за селското читалище, а в замяна помолил кметицата да му изпрати жълъди. Искал и той да се докосне до тази светиня. Така я бе нарекъл. И да се опита да я отглежда. В София.

Кметицата възторжено бе благодарила на господина за дарението, което щяло да пристигне след няколко дни, и му бе обещала, че щом се появят жълъди, непременно ще му изпрати няколко. Той имал голям късмет, така му бе казала. Понеже точно тази година всички в селото очаквали дървото да даде плод.

Гранитският дъб, датиран от далечната, далечната 345 година, беше изпреварил създаването дори на държавата България. За тази небивала давност напомня и един надпис, поставен на видно място в селото: „По времето на цар Иван Асен II гранитският дъб е бил на девет века.“ Някога вероятно част от огромна гора, сега дъбът се беше оказал насред селото и по своеобразен начин участваше в живота му.

Беше се превърнал в средище и служеше като ориентир.

Например тукашните хора обясняваха дадено местонахождение така: „Стигаш дъба, продължаваш на изток, подминаваш първата порта и зелената пейка, следващата къща е на дядо ти еди-кой си.“

Преди почитта към дървото беше всеобща и видима. Не се минаваше и седмица, в която някой автобус да не стовари ученици край дъба. Идваха тук от цяла България на наблюдение. Местните учители също водеха възпитаниците си при дървото по най-различни поводи. Най-тържественият от тях беше връчването на крайгодишните свидетелства. Селяните пък се събираха под короната му на съборите всяка година, виеха хора, приказваха си и се радваха на гостите сборяни.

За онези поколения дъбът беше детството и младостта им.

Затова и за тях значеше най-много. Приемаха го като пълноправна част от семействата си. Отворете и сега някоя от старите гранитски къщи, застанете пред витрините на едновремешните бюфети и ще видите, че редом до снимките на бабите и дядовците, които вече отдавна са се пренесли в отвъдното, селяните държат и по някоя и друга пожълтяла от времето картичка с дъба.

Дъбът не беше просто изключителен дълголетник. Той вече имаше много животи, които започваха от картините на различни художници. Ако някога творбите им се съберат в обща изложба, би се образувала цяла гора от всевъзможни дървета. Защото всеки творец го пресъздава посвоему. Едни го изобразяват заедно с дълбоко проникналото в земята коренище, сякаш търсят там имането от скритите му тайни, други преплитат в клоните му видения от митове и легенди, мнозина го очовечават. Но има едно общо нещо, което личи на всички изображения на дъба, и то е мъдростта.

Идеща от силата и самообладанието на дългата му служба.

Гранитчани, освен че, кой както може, изразяваха своето уважение към дървото, също и приемаха достойнствата му като свои. Затова и кметицата погледна на обаждането съвсем лично и посрещна задачата си сериозно. Случката я развълнува, понеже напоследък, улисани в работата, която тук нямаше край, хората сякаш по-рядко се сещаха за дъба. Възрастните, които го помнеха в разцвета му, вече си отиваха. А когато дървото захвана да съхне, младите започнаха да го гледат с известно съжаление, както се поглежда стар човек, чиито най-силни години отминават и се забравят.

Селото, в което живее дъбът, не е като другите.

Все още не се е „предало“ напълно на новото. Изглежда, поради някакво особено достойнство държи на собствените си сили и своята природа. Не иска да му се „прелива“ чужда градска кръв. Разбира се, по улиците му, много от които все още не са асфалтирани, сега се движат повече автомобили, отколкото каруци. Но в къщите климатиците са по-малко от печките на дърва. В селото не се намират кой знае какви удобства, особено пък от онези, които служат за примамка на съвременните хора. То не се големее със специални магазини, ресторанти или пък с къщи за гости. Ако външни хора поискат да дойдат тук за по-дълго, няма къде да преспят.

Понякога същото важи и за своите. Много от старите къщите са продадени.

Имат нови стопани и живеят друг живот. Но живеят.

Когато потомците дойдат в селото на своите предци, първо минават през гробищата, след това отиват да нагледат дъба и чак после навестяват домовете на дедите си. Застават пред тях като пред хора, които не са виждали отдавна, и отначало едва ги разпознават. Не влизат навътре. Само помирисват огромните розови цветове, всеки надиплен като бабина баница, ако се случи това време на годината, когато храстите над портите цъфтят.

Постепенно, постепенно в съзнанието им изплува предишният живот и те започват сякаш да сънуват наяве. Първо се появява собственият им дядо, тръгнал към кладенеца да вади вода. Бързо, бързо развива макарата със синджира, бута желязната кофа надолу, а тя тупва някъде дълбоко във водата и тръгва обратно, препълнена с най-вкусната вода. После „виждат“ съседа от по-долната къща – дядо Вътьо, да излиза с овцете.

„Значи днес той е чобан…“

След това цяло стадо гъски ги подгонва нагоре към старата фурна. Ех, да можеше да заработи отново, само за ден. Да застанат пред прозорчето й и да кажат: „Три бели хляба!“ Продавачката да се подаде отвътре, да ги огледа хубаво и да отвърне: „Ааа! Баба Радка гости има. Асъл на баба си приличаш“…

Тези и всякакви подобни изплували спомени биваха като семенца, които поникват отново в душите на потомците, още по-хубави, кичести и мили. А тъгата по чудодеен начин оздравяваше и се превръщаше в благодарност към всичко, което е било точно тук.

* * *

Хората от селото рядко забравяха какво са обещали.

Когато жълъдите от единствения жив клон на дъба се натъркаляха по земята, кметицата започна да идва при дървото. Няколко дни подред обикаляше наоколо му и събираше жълъди. После внимателно ги сортираше и избираше най-хубавите. Когато прецени, че е готова, отиде до магазина, купи най-голямата и скъпа кутия шоколадови бонбони, отвори я и започна да черпи още в магазина. Покани и всеки, когото срещна по пътя до кметството.

– Защо черпиш? – питаха я някои от хората.

– Черпя за дъба! – тайнствено отговаряше кметицата.

Хартисалите бонбони сложи на един бял лист в кметската си канцелария, а в празните им легълца нареди събраните жълъди.

Така ги изпрати за София. Където пенсионерът с издателство щеше да ги засади. Най-напред в една голяма саксия на своя балкон…

* * *

Възрастният човек от този разказ беше мой голям приятел. Откакто жена му първа си беше отишла от света, той живееше сам в столичния квартал „Младост“, в апартамент с една камина и много, много книги. „В гаража имам още повече“, усмихваше се той.

Работата му действително беше да чете, да пише и издава книги. Големи изпитания му се бяха стоварвали през годините, но той гледаше на живота, сякаш животът е само много хубав.

Често рецитираше едно стихотворение, което беше посветил на жена си, и разказваше как един ден, докато пътували прави в претъпкания влак за София, си обещали да се оженят. Милееше за децата и внуците си и непрестанно се чудеше на кого каква радост може да създаде. Беше образован и емоционален за всичко, което знаеше. Плачеше от вълнение, когато разказваше победите на Българската армия, и умееше да посочва същественото с един особен авторитет. Почиташе традициите и ги внушаваше на околните. Знаеше на всичко хем реда, хем ритуала. А също и протокола.

Драго му беше да посреща гости. Вярваше, че те водят Бога в дома. А когато гостите си тръгнат, Господ остава. За празници месеше огромни погачи, украсяваше ги с дебели плитки от тестото и приготвяше ядене в голямата тава. Зимно време палеше камината и викаше приятели. Да помълчат пред огъня. Така казваше. Първи сред тях бяха един поет, един историк и един Георги.

Когато му дойдеха гости, знам го по себе си, най-напред хукваше да приготвя кафе. После отваряше един голям шкаф и казваше: „Я да видя какво съм скрил от самия себе си.“ Лекарите му бяха забранили захарта и той държеше всякакви сладкиши само за почерпка.

Веднъж заварих на масата пред камината голяма кутия шоколадови бонбони. Не беше скрита в шкафа, а поставена на видно място. „Я вдигни капака“ – чух подкана…

Кутията беше пълна с жълъди.

Дошла от Гранит. Родното село на моя баща. И на неговия баща, и на неговия баща… По-назад знае само дъбът…

 

Автор: Мирослава Иванова

Коректор: Светла Иванова

Снимка: Циферблат

Прочетете и КЛЮЧЪТ НА ДЯДО АНГЕЛ