Носната кърпа на чичо Спас

  Слънцето беше още високо, а наоколо – светло, дъхаво и зелено, зелено. До големия железен кръст се стигаше по широка каменна пътека, покрай която бяха наредени малки параклиси, а между тях – постлани килими стройна трева. От нея, на групички или по сами, стърчаха розови, жълти, бели и сини цветчета. Вятърът леко поклащаше шарените им главички, сякаш ги милваше, и нежно им повтаряше колко са красиви. Цвърчаха птичета и насекоми, подобно на деца, които се молят да играят още. Природата беше волна и щастлива, точно каквато я е отгледал Бог. Но човек можеше да я забележи и да й се порадва само ако нямаше какво да го мъчи.

А почти всички пристигаха тук с някаква болка.

Една жена беше дошла току-що, защото знаеше, че тъкмо привечер ще завари по-малко хора при кръста. Бяха се пръснали на две-три от пейките край него и не бързаха да си отиват, също както и топлият летен ден.

След като хвърли поглед наоколо, тя закачи една лилава торба от плат върху дясното рамо на кръста. Не се виждаше какво има вътре, но по вързопчето личеше, че ако е дреха, тя е на дете.

Кръстът не подви нито рамо, нито крак.

Не му дотежа и изобщо не помръдна. Но щом видя това, чичо Спас веднага стана от пейката, на която седеше сам, и бързо взе нещо. Той знаеше, че така се прави тук. Идваш, помисляш си разни работи, помолваш се, и ако искаш, оставяш някакъв личен предмет при светинята. За да поеме от силата й и после да помага. На болните – със здраве, на тъжните – с радости, на бедните – с блага.

Затова и скочи той сега. Не искаше със своите молби да попречи на молбите на жената. Че какво пък му беше на него? Ето, здрав е. Децата му са добре. Има покрив над главата, градината му започна да дава реколта и тази година и дори старата му таратайка успя да го докара дотук чак от другия край на България. Значи и нея я бива.

Жената с торбичката водеше две деца, момче и момиче, изглежда – близначета. Те хукнаха да догонят една голяма шарена пеперуда, която ги беше съпровождала по пътеката.

„Майчица! Сигурно Господ й е дал две здрави деца и едно болно…“

– помисли си чичо Спас. Той седна отново на пейката и внимателно прибра носната си кърпа. Нея беше оставил при кръста. Никога не я беше употребявал. Даде му я жена му, леля Донка, преди много, много години, когато веднъж се бяха заприготвяли да тръгват за една сватба. Ей тъй, за джоба на панталона. Можело да му потрябва. После жена му често-често переше неизползваната кърпа и му я даваше изгладена. Чичо Спас свикна да я носи навсякъде със себе си, а когато леля Донка си отиде, кърпата му стана още по-ценна, защото се превърна в свиден спомен от нея. Сега, пред големия железен кръст, той не се сети какво друго може да постави, за да се освети и да му благославя дните.

Беше дошъл тук отдалеч.

Вече трета година се канеше да тръгне, но най-сетне се реши. Чакаше лятото и дълго поправя старата си таратайка, докато я подготви за това пътуване. Чичо Спас не беше ходил никъде, откакто жена му умря. Не искаше да води мъката си по пътищата и да й показва хора и свят. Запря я в себе си, сякаш беше някаква зараза, и се затвори у дома. Затова и мина толкова време, преди да се реши да дойде тук. Пътуването нарече в памет на леля Донка, която толкова искаше да види Кръстовата гора. Ех, ако и тя беше с него сега, сигурно щеше да намери какво да каже на тази майка. Две-три думи само. За подкрепа и успокоение…

Леля Донка и чичо Спас много обичаха да пътуват.

Някога, докато децата им бяха малки, редовно посещаваха заедно с тях роднините си, пръснати из цяла България. В далечината на старите й пътища често виждаха големи стада добитък. И все обръщаха внимание на децата: „Вижте колко са хубави кравите на този овчар!“ Или: „Аууу, колко голямо куче пази овцете.“ Минаваха също покрай лозя, овощни градини и полета, засети с най-различни култури.

За децата им най-любопитни бяха реките. Те се опитваха да разберат как природата ги е измислила така, че да могат да се вливат една в друга, а също и да преминават границите на различни държави без изобщо някой да им се кара. Любими им бяха Дунавът и Марица, а също и реката Чая, защото името й беше едно такова, да гребнеш от нея и да пийнеш…

А сега? Сега животните бяха изчезнали от пейзажа.

Не се мяркаха овчари с рунтави кучета по пътя на чичо Спас до Кръстовата гора. На едно място той мина покрай широко поле, осеяно с ветрогенератори. Кулите им стърчаха като исполини, на които не беше нужна плодородна почва, за да дават урожай, а само силен вятър за витлата.

„Колко е различно всичко – мислеше си чичо Спас, докато идваше насам. – Модерен свят. И той иска да живее…“

И все пак, и все пак той се натъкваше и на познати картини, които го радваха и стопляха душата му. Например в селата, през които минаваше, имаше много щъркелови гнезда. Чичо Спас току поглеждаше набързо нагоре към тях и се усмихваше:

„Яаа, колко са пораснали децата на щъркелите! Ами че те вече сигурно ходят на училище.“

За някои от старите пътувания си спомняше той по острите планински завои, които го приближаваха до Кръстовата гора. Дори от време на време продумваше нещо, като че ли жена му беше до него както преди и сякаш щеше да му отговори.

– Мимето ми запази стая в къща за гости. Там ще вечерям – каза той на глас.

Не беше хапвал нищо от сутринта, а едно време, когато тръгнеха нанякъде, таратайката му замирисваше цялата на сочна, прясна баница. Леля Донка приготвяше винаги две тави. Едната за роднините, на които отиваха на гости, а другата за из път.

Мимето беше снахата на чичо Спас.

Тя дори плати за стаята, в която той щеше да отседне, и не поиска да вземе парите, които й даваше свекър й.

Къщите за гости също бяха новост за него. Колко много родни къщи бяха се превърнали в къщи за гости! „Едно време да приемаш гости, не беше работа. А сега е станало работа. Ами че къде хората си посрещат роднините? – чудеше се той. – И най-важното – къде пускат корени? Можеш ли да пуснеш корени в къща за гости? Или от деветия етаж на някой апартамент в града?“

Беше решил да раздели пътя си и да преспи в Борово, селото под Кръстовата гора, а после да тръгне обратно по живо по здраво.

Намислено-сторено. Когато завърши поклонението си при кръста, чичо Спас се върна в селото. Направи му впечатление, че в центъра, точно над входа на читалището, се мъдреше надпис:

„Яжте, пийте и добра дума думайте!“

По табелите, по табелите, лесно намери къщата, на която стана гост. Седна в една обща столова, хапна надве-натри каквото си беше приготвил и се прибра в стаята си. Заспа като причестен в чистите бели чаршафи.

На другия ден пак отиде при кръста, преди да поеме по дългия път към дома. Природата още не се беше събудила. Цветчетата в тревата около малките параклиси бяха с клюмнали в сън главички. Само слънцето се беше вдигнало за утринна служба по неговия точен час, за който известяваха най-ранобудните птици.

Жената, децата, вързопчето и пеперудата ги нямаше,

но по пътеката вече бяха започнали да идват нови и нови хора. „Болни ли са, болни ли имат, или са чисто и просто вярващи?“ – чудеше се чичо Спас.

Той се поклони отново на кръста, повтори вчерашните си молитви и тръгна. Сам не знаеше защо по обратния път беше по-тъжен, отколкото, когато идваше насам. В ума си заизрежда почти всичко, което беше видял. Новите пътища, щъркеловите гнезда, къщите за гости, параклисите, кръста, няколкото предмета, които лежаха пред него…

По едно време включи радиото, уж малко да се разведри, но скоро го изключи.

Предаваха новини.

„Ами че то във всеки град и всяко село трябва да има по една Кръстова гора“ – помисли си той и спря колата на първата отбивка.

Поседя малко, извади носната си кърпа, затисна лицето си с нея и се разплака. Плачеше за всичко. За леля Донка, за баниците, каквито ги правеше само тя, за непознатата жена, майката на три деца, за своята майка, за баща си, еййй какви добри и работливи хора бяха и колко хубаво живяха в сговор, за родния край, за овчарите с рунтавите им кучета, които кой знае къде се бяха дянали сега, за младите години, за едно нещо, което се канеше да направи на млади години, но така и не се реши…

И тъй, тъй, тъй, докато кърпата подгизна цялата…

А високо горе от слънчевото лятно небе го наблюдаваше Господ и се чудеше как да го успокои.

По едно време чичо Спас вдигна очи, огледа се и видя, че е спрял до едно голямо поле със слънчогледи. Хич не го беше забелязал на идване. Сега някой беше обърнал лицата им, всички до едно, към чичо Спас. Той се загледа в тях и през замъглените от сълзи очи ги видя като ангели с жълти ореоли, каквито имаше много по стените на голямата църква в Кръстова гора.

Лека-полека се успокои. Издуха си носа, избърса очите си с ръце и се прекръсти.

„Господ помага! Господ да помага!“ – прошепна той и пак подкара таратайката.

Текст: Мирослава Иванова

Коректор: Светла Иванова

Снимка: Циферблат

Прочетете и КЛЮЧЪТ НА ДЯДО АНГЕЛ