Ключът на дядо Ангел

  Желязната порта пред църквата се беше смалила, досущ като възрастен човек. Заусукала се беше към земята и сякаш ей сега щеше да легне и повече да не стане. Така и така не служеше почти на никого. Кучетата минаваха през оградата, която отдавна се беше съборила. Оглеждаха двора, завъртаха опашки и излизаха. Светинята стоеше заключена, а вътре влизаше единствено баба Вана само когато някой се споминеше. Понякога неволно подминаваше иконите от бързане да бие камбаната. Макар че кой ли я чуваше? Старците си бяха отишли и в селото все още живееха няколко бабички. Оглушели за този свят, те се събираха на една пейка близо до църквата, защото оттук по щяха да чуят, когато Господ ги повика за другия.

Времето беше надвило и дувара пред къщата на дядо Ангел.

Храсталакът, завзел двора, се пречкаше и пробождаше погледа накъдето и да се обърнеш. Стените на къщата бяха олющени, прозорците – счупени, а стълбите вече не държаха. В далечината все още стоеше мутвакът. Едното му рамо се беше извадило под тежестта на покрива, който наполовина се беше порутил.

А някога тук бликаше бистър, топъл живот.

Дворът беше пълен с кичести цветя, над които високата лоза беше положила широко зелено покривало, по чиито нишки всяка година се спускаха сладки гроздове. Според внуците на дядо Ангел и баба Надежда в този дом винаги цареше лято. Те идваха в селото само през дългите ваканции и тук се събираха с братовчедите си. Плашеха се от буболечки, каквито не бяха виждали в града, ядяха сладки домати, дуди и дини и се чудеха как е възможно да познаеш каква е динята отвътре, ако само я почукаш отвън. Вечер се къпеха на двора със слънчева вода, а през деня клечаха около каменното корито до кладенеца. Любимата им играчка беше една срязана подгизнала кратуна с жълти страни, по които бяха избили кафеникави старчески петна. Гребяха с нея вода, а после пак я изсипваха в коритото. Заварваха го пълно с шишета с лимонада, които се охлаждаха за посрещането на гостите. Дядо Ангел радостно отваряше бутилките с вилица, когато всички седнеха около масата на вечерята за „Добре дошли“.

Следобедно време децата се разпределяха по стаите на къщата, за да се правят, че спят,

а мъжете се дяваха някъде из лозето, което беше на баира току през пътя. Жените опъваха един чаршаф на двора за допълнителна сянка, сядаха на малките дървени столчета и започваха да бродират я калъфки, я покривки и тихо да си приказват. Всеки бод и всяка дума сякаш ги отвеждаше – или по-скоро ги връщаше – в един друг, меден свят, в който грижите все още не се бяха завъдили, а мислите и чувствата на хората бяха бодри, силни и весели. За баба Надежда и двете й дъщери това беше най-приятното и омиротворено време от годината. После щяха да си припомнят взаимно тези моменти в писмата, които си разменяха между градовете и селото. И така, докато пак дойде лятото и ги преживеят отново.

Сега и лозето беше обрасло.

Изглеждаше невъзможно човек да се промуши до най-високото, откъдето се виждаше Дунавът. Дядо Ангел отглеждаше няколко сорта грозде и правеше хубаво вино от тях. Но повечето хора го знаеха като зидар. Викаха го по строежи да върши и друга работа. А когато в селото се взе решение да се вдигне новата, Голямата църква, той стана пръв помощник. За църквата работеше безплатно. Когато умря, трима попове дойдоха да го изпратят и от своя страна не взеха пари за опелото.

Доживя до старини, а не се научи да псува.

Беше все засмян и като повечето селяни от онова време ходеше с каскет. Дядо Ангел обаче винаги имаше и един молив зад ухото. Ей тъй, да му е подръка, ако трябва да отбележи нещо. Я да драсне върху някоя дъска, за да знае къде да я отреже, я нещо да си запише в тефтерчето. Или пък върху картонената опаковка на някоя изгоряла електрическа крушка да отбележи „Негодна“ и да я запази за всеки случай.

Цял живот за нищо не се беше карал със своето момиче, баба Надежда.

Тя живя няколко години след него. Когато остана сама, летата прекарваше тук, в селото, а зимите отиваше в града. Дъщерите й си я разменяха и баба Надежда гостуваше ту на едната, ту на другата. Но от градовете на децата й не се виждаше Дунавът. Умря в селото точно преди да дойде време пак да се мести в града. Беше късна есен, но в градините все още имаше цветя. Тук тъй запомняха кой кога се е споминал. По цветята, с които го изпращаха на оня свят. Баба Надежда си отиде, съпроводена от пламъчетата на много, много виолетови минзухари. Точно каквито ги бродираше лете заедно с дъщерите си.
– Аз съм Неда – изрече момичето към къщата. – Правнучката на дядо Ангел и баба Надежда. Помниш ли ме? Най обичах да се излежавам в предната стая, с прозореца към градината…

Нищо не се чу. Нищо. Къщата не отговори.

Не проскърца, нито пък нещо се събори от нея. Мутвакът и той… Стоеше си така, умълчан и привикнал на болката в рамото. Не продума, не се оплака. Че за какво? Кой ще вземе да лекува такива старчоци като него, вместо да ги остави да се досъборят?
Неда почака още малко и тръгна обратно.

Беше дошла в селото с ключа от църквата.

Така тя наричаше тефтерчето на дядо Ангел. То беше едно такова мъничко. С кожени корици и много фини, гладки листове. По страниците му бяха отбелязани дните от календара и църковните празници. Неда понякога се чудеше как е възможно по онова време, когато е нямало почти нищо, да са се намирали толкова хубави бележници. Откри го в едно чекмедже, след като баба й умря. Забеляза, че освен столиците на някои държави, рецепта за разтвор с калиев перманганат за лозето, след която пишеше „Да пробвам“, също и една дата, на която бяха купени брикети за зимата, на малките странички със ситен почерк дядо Ангел беше записвал всичко, което прави за църквата даром.

Неда се надяваше на някакъв знак, който да й подскаже какво да стори с този ключ.

Не го получи и значи трябваше да дойде пак.
А може би това беше знакът. Да идва тук по-често. Така храстите нямаше да превземат и пътищата. Може дори да „извади“ ключове за къщите. Стига само да научи историите им и да ги запише. Ще се завърти в кметството, ще поразпита бабичките, а може и Дунавът да знае нещо. Достатъчно е да успее да се качи на най-високото в лозето на дядо Ангел и да му извика.

И ей тъй, въодушевена, още преди да е тръгнала, тя започна да прави планове кога ще дойде отново.

Обратният път на Неда минаваше покрай църквата. Портата сякаш се беше понадигнала и ободрила. Немощната желязна старица беше доловила мислите на момичето и си представи, че щом ще има ключове за къщите, значи ще има и хора, които да заживеят в тях. Тя познаваше Неда много добре. Виждаше я как влиза в църквата всеки път, когато отвореше тефтерчето на дядо Ангел. Проследяваше я колко внимателно стъпва по скърцащите дъски на пода, подреждани от него, и как застава до всяка от иконите с рамки, измайсторени пак от него. Дори я чуваше да се моли… За нейни си, младежки работи.

Текст: Мирослава Иванова

Коректор: Светла Иванова

Снимка: Циферблат

Прочетете и НОСНАТА КЪРПА НА ЧИЧО СПАС