Тази улица е десницата на Пловдив. Започва от гарата и стига до пощата, а тръгвайки пеша по нея всеки новодошъл се здрависва с града.
Когато сте в Пловдив, не пропускайте да си припомните това прекрасно ръкостискане. В него сякаш има някакво художество, някаква литература… Затова и колко справедливо улицата е наречена „Иван Вазов“.
Първоначалното й име било „Стационна“, а то дошло от Станцията.
Така наричали гарата, открита в Повдив през 1873 година.
„Стационна“ е преименувана през 1920-та по повод на тържествата за половинвековната творческа дейност на Иван Вазов.
Обобщена картина на времето, прекарано от Вазов в града под тепетата, намираме в книгата „Пловдив в техните спомени“ на доцент Юлия Николова. Ето я:
„(…) през 1866 година в града пристига и 16-годишният сопотчанин Иван Вазов, за да доусъвършенства познанията си в училището на Йоаким Груев. Възпитаникът на калоферското училище се чувства пренебрегнат, когато строгият и авторитетен пловдивски учител му казва, че ще постъпи ученик в четвърти клас. Но на огорчението на сина си,
Минчо Вазов отговаря с почтителност:
„Ти си учил всичко там, ама, види се, не както тряба… Даскал Яким разбира по-добре от тебе де трябва да бъдеш, не бъди многознаещ… Па тука първото нещо за мене е да де изтъщиш на гръцки и да се научиш на турски, че едно тескере не можеш да прочетеш още: даскал и поп няма да ставаш, а търговец като баща си.“
Сопотчанчето не става ни даскал, ни поп, не усвоява и нужното за търговец. В замяна на това пише великолепните спомени за пловдивските си учители – „Даскалите“.
И далеч надминава своите учители с магията на словото.
Вазов е отново в Пловдив във времето от 5 октомври 1880 до есента на 1886 г. И може би няма други така наситени с вълнения, страсти и творческо вдъхновение страници от неговия живот, както прекараните тук, където среща голямата си и неосъществена любов (намерила отглас във „В царството на самодивите“), където пише поредица значими творби, между които цикъла „Епопея на забравените“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“ и др., където има възможността и щастието да се докосне до целия инструментариум на литературната лаборатория – изявява се като преводач, журналист, публицист, сътрудник на вестник, редактор на списание, съставител на христоматия, драматург, поет, белетрист, мемоарист, пътеписец, а едновременно с това е ангажиран и в Областното събрание.
В Пловдив укрепва голямото му приятелство с Константин Величков, с когото творят заедно в буквалния смисъл на думата. Затова очеркът за Константин Величков и Иван Вазов в книгата „Когато Пловдив беше столица“ на д-р М. Стоянов напомнящо завършва:
„Пред Немския национален театър във Ваймар стои двойна статуя на класиците на немската литература Гьоте и Шилер, работили дружески там. Мисля, че пред бъдещата сграда на Пловдивския народен театър също трябва да се издигне паметник на двамата румелийски литератори и приятели Вазов и Величков.“
Доколко близък до сърцата на пловдивчани остава Вазов личи от почитта им по повод юбилейните чествания на книжовната дейност на поета през 1895 и в 1920 г. По време на тридневните празници в Пловдив, във връзка с 50-годишната му творческа дейност, той е провъзгласен за почетен гражданин.
При посрещането му пред събралото се множество, поетът казва:
„Много години има откак аз не съм жител на Пловдив. Но аз винаги и далеко от него с трепет съм произнасял името му. Най-светли спомени от младостта ми неразривно свързват душата ми и сърцето ми с него. Днешното ми идване не е проста разходка, не е приятно гостуване, озарено от вашата любов и почит, е едно благочестиво поклонение на град роден, скъп, мил, архинационален, архибългарски и вечно български.“
Откъсът е от книгата „Пловдив в техните спомени“ / Подбор, съставителство, предговор и бележки доцент Юлия Николова / Издава Фондация „Балкански културен форум“, 2012
Текст и снимки: Циферблат