Есен в сладкарницата

  Едно листо падна почти безшумно до чашата й с кафе и замисли Шарлота за есента. Наполовина листото беше тъмнокафяво – точно като препечената коричка на брюлето, което приготви вчера. Наполовина беше яркожълто – съвсем като вътрешността на крема.

Есента беше важен сезон за малката сладкарница, разположена в едно ъгълче на градския парк. Преди много години някой беше измислил постройката й във формата на кокетна затворена беседка. И да, сладкарницата беше твърде артистична и за времето, в което е била построена, и за сегашното. Отвътре си я представете с перденца с къдрички, винаги пълна със сладкиши витрина, голяма кафе машина и рафтове със стъклени бонбониери на един крак.

Тези дни смирената мекота на слънцето хармонираше с вкусовете на всичко, което се предлага тук – ненатрапчиво и в същото време неустоимо. Сладкарницата имаше шест външни маси, които през топлите месеци винаги бяха заети – по-често от хора, които идваха сами. „Масите ми са като автомобилите в града – констатираше понякога Шарлота. – Всеки вози само шофьора си.“

Шарлота седеше на масата на Французина, но после ще ви обясня кой е той, защото, както често се случваше, миговете й вглъбено спокойствие не продължаваха много. Дойдоха хора, прекъснаха мислите й и тя стана да ги обслужи.

В делничните дни една млада жена идваше да й помага за приготвянето на сладкишите. Като изключим това, Шарлота беше всичко останало. Основател, собственик, сладкар, често пъти и сервитьор. Ето, току-що остави две парчета домашен кейк на нови клиенти, момче и момиче, които не бяха разбрали, че сладкарницата е на самообслужване.

– Ти знаеш ли какви неща правят мъжете за жените? – дочу тя думите на момичето.

– Особено във филмите, нали? – защити се момчето.

Повечето от клиентите бяха постоянни и почти всички водеха съкровени разговори с Шарлота. Тя ги изслушваше, разбираше ги и им прощаваше вместо другите. Държеше се внимателно и „гладко“ с тях, досущ като дървената лъжица, с която бъркаше кремовете за тортите, без да наранява повърхността на съдовете. Това естествено действаше благотворно на посетителите и те се връщаха отново и отново, за да получат още малко приемане, прошка и нещо сладко. Тук те се изключваха от задълженията си и имаха време да погледнат собствения си живот от по-близо. Питаха се какво искат, какво имат, как се чувстват, здрави ли са, как са облечени, кой седи до тях и има ли изобщо някой около тях?

Те гледаха на хапването на парче торта като на тържествен ритуал в изпълнение на един от онези съвременни съвети: „Направете нещо за себе си и за доброто си настроение.“ Повечето започваха да спазват толкова стриктно тази медена грижа, че я превръщаха почти в ежедневие. И най-важното – по някакъв чудодеен начин мнозина от идващите тук просто се очовечаваха. Точно колкото силно търсеха и се надяваха на своето щастие, толкова силно го пожелаваха и на другите.

„Какво пък толкова специално има в това да ходиш в някаква сладкарница?“ – ще попитате вие.

Ето какво… Тъкмо се появява Мишел, една от редовните клиентки. Тя например твърди, че сладкарницата е най-уютното градско място, което познава отблизо. „Ние, жените – казва тя, – винаги имаме нужда от някаква романтика. Ако ни липсва в отношенията, търсим я в обстановката. Е? Какво по-романтично от малка сладкарница в парка? Тук се чувствам като във филм!“

Когато Мишел идва в сладкарницата, всичко по нея е на ниво. Маникюрът й е на не повече от седмица. Прическата – от сутринта. Обеците с по една голяма перла в малък сребърен обков, които носи напоследък, й стоят толкова добре, че сякаш прочут дизайнер е сътворил само за нея този един чифт.

Мишел гони шейсетте или по-точно – те я гонят, но тя им се изплъзва с отлична външност, състояща се от ведро лице с дискретен грим и хубаво тяло, облечено със стил. Ръководи собствената си фирма с няколко служители, но успява да намира свободно време за себе си. Винаги идва в сладкарницата сама. Няма деца или пък съпруг. Мрази израза „Сама съм си достатъчна.“ Намира го за беден да опише нейния свят. По-скоро е убедена, че е различна от останалите. И е напълно права.

Като много млада се беше опитвала да се бори с уединението си. Пробвала беше да влезе в компании, да живее със съквартиранти, изобщо – да води живот като на другите. Но в тези моменти все нещо не й достигаше да бъде толкова щастлива, както когато беше сама.

Всичките й досегашни връзки с мъже, с изключение на една, започваха добре и привършваха бързо, точно като парче торта. Но тя не беше отчаяна. Напротив, напротив. Вярваше, че ще срещне любовта, може би ще си помислите вие.

– Неее. Не става дума за любов. А за близост. Близостта е важната – философстваше понякога тя.

Мишел знаеше, че един ден ще застане до мъж точно като за нея. Не го наричаше принц, голямата любов или нещо друго подобно. Единственото, което й беше достатъчно да знае за него, е, че в присъствието му ще се чувства самата себе си. Самата себе си, самата…

О, момент! Ето го Французина…

Преди няколко седмици в сладкарницата започна да се появява непознат мъж. Шарлота веднага го нарече Французина, но не защото в София поръчваше от нейната „Френска селска торта“. А защото беше изключително елегантен и одухотворен. Прехвърлил шейсетте, с интересно лице и пъстри очи. Имаше къдрава коса и къса, и тя елегантна, прошарена, по-скоро бяла брада. Напоследък се появяваше с шикозни шалове, купени сякаш от бутик в Париж.

Французина сядаше на най-отдалечената маса, точно където заварихме Шарлота в началото на разказа. Очевидно искаше да бъде самостоятелен и защитен. Той беше един от малкото клиенти на сладкарницата, за които Шарлота не знаеше абсолютно нищо.

Веднъж го наблюдава, докато ядеше тортата, която беше поръчал. Не я набоде, както правеха повечето хора. Напротив – обърна вилицата настрани и така отряза първото малко парче. Чак тогава го подхвана и внимателно го изяде.

Французина и Мишел станаха любопитни един за друг. Той научи много за нея от разговорите, които тя водеше с Шарлота. Така не му се наложи да предполага това или онова. Мишел, също както и Шарлота, не знаеше нищо за него, но поведението му непрекъснато й подсказваше по нещичко.

Често-често те двамата се поглеждаха тъй ловко крадешком, че дори наблюдателната Шарлота не бе забелязала нищо и нямаше как, като във филмите, да се обърне към Мишел с думите: „Видях как те гледа!“

На третия-четвъртия път, когато се случиха по едно и също време в сладкарницата, Французина започна да й кима леко за „Здравей“ и „Довиждане“.

От този момент насетне Мишел определено идваше тук и заради него. Нямаше какво да подобрява по външността си и всичко по нея си беше както преди. Само на лицето й грейна – и не слизаше оттам – една хубава, хубава светлина. Като от есенно слънце.

Веднъж жената, която помагаше в кухнята, беше останала да обслужва клиентите в салона и да наглежда сладкарницата. Шарлота имаше среща с нов доставчик, а когато се върна, завари Французина и Мишел седнали заедно на неговата маса.

„Виж ти, виж ти… – помисли си Шарлота за Мишел. – А тъкмо се беше приготвила да остарее сама.“

* * *

Настъпи зимата, а заедно с нея ужасната пандемия, връхлетяла света, затвори малката сладкарница, в която за пръв път от толкова много години не дойде пролетта. Ето защо нито Шарлота, нито ти, уважаеми читателю, нито пък аз ще разберем събраха ли се Мишел и Французина.

Но в това неведение има и нещо хубаво. Сега всеки от нас може да провери колко силно се надява на щастие за другите…

 

Текст: Мирослава Иванова

Коректор: Светла Иванова

Снимка: Циферблат