Оазиси и системи кхетара

  Според детските ми представи, напоявани от книжки с картинки, оазисът е малко езерце насред пясъците на пустинята, където хора и животни утоляват жаждата си. Дълго време бях убедена, че

оазисите изобщо не съществуват в реалността, а само като миражи.  

Пътуването в района на Сахара ме убеди, че този природен феномен не е плод единствено на оптична илюзия. Спирките пред някои от оазисите „утоляваха” жаждата на групата за снимки и бяха добра възможност за наблюдение и размисъл.

Оазисите, които видяхме в Мароко представляваха обширни площи с финикови палми.

Но ако е вярно, че финиковата палма е дърво, което обича „кракът му да е във вода, а главата – в огъня на слънцето”, възниква въпросът: къде е водата? И още: как се напояват останалите култури, които местните отглеждат в районите-оазиси, около които са възникнали и цели селища?

Един от много старите методи за допълване на запасите от вода, в Мароко се нарича кхетара. Това е прастара система за събиране и придвижване на водите. Тази древна техника, първите сведения за която датират далеч преди новата ера, е

била прилагана на много други територии по света и има различни наименования.

Водата в системата кхетара се движи по подземни тунели, по които достига местата за напояване. Каналите имат дължина около 10 километра, като на всеки няколко метра са разположени вертикални отвори-кладенци, които почти не се използват за добив на вода, а служат за поддръжка на каналите. Кхетара събира водите от пясъка и подпочвения слой на пясъка, получени от валежи. Най-интересното сравнение, което съм срещала за тази система е, че тя е нещо като гъба, която изсмуква тази вода и не й позволява да се изпари – неизбежен процес, ако тя остане на повърхността.

На практика кхетара изпълнявала от дълбока древност онова, което

сега бихме нарекли „устойчиво управление на водите”.

Днес оцеляването на оазисите и системите за събиране на водите в частност, са застрашени от познати глобални фактори – промяната на климата, като резултат от човешката дейност и модернизацията.

Но може би и новото, и старото трябва да бъдат впрегнати в противопоставянето на плаващите пустинни пясъци, които все по-настойчиво печелят площи от плодородните земи на оазисите.

Научих, че на територията на Мароко вече действат неправителствени органицазии, които имат за цел

да върнат към експлоатация някои от изоставените системи кхетара.

Тяхната нелека задача се усложнява и от проблема с обезлюдяването на някои райони, а човешкият фактор е необходим ресурс за поддръжката на кхетара.

Превръщането на част от пресъхналите водни канали в туристическа спирка е може би любопитен начин да бъде възстановен интересът към тях, а от там и значимостта на системите да бъде осъзната и приведена отново в действие.

В пустинния район на Ерфуд, групата ни имаше точно такова приключение.

Влизането в подземната система започва от импровизирано малко стълбище с парапет, като на входа имаше дори глинена делва за украса. Каналът беше осветен отвътре, а чувството е, че се намираш в суха, прашна пещера.

Разходката под земята беше поучителна. Беше нещо като стъпка в осъзнаването на това не само колко стар проблем е недостигът на вода, но и колко заплашително сериозно бъдеще има той.