В Созопол през зимата

  Имам чувството, че всички хора, които са в Созопол в момента, могат да се съберат на масите в „Рибарска среща“. Краят на февруари е. Кръчмата на входа на пристанището е с вътрешни места за 20-30 човека, а в Созопол през зимата не срещнах повече.

Градът е празен, сякаш под карантина, но изобщо не му пука, защото не му е за пръв път.

Така е всяка година, щом свърши Аполония. Подготвен е и е затворил всичко. Ако например ти се прияде сладолед на плюс два градуса студ, трябва да обиколиш целия град, за да намериш откъде да си го купиш. В никакъв случай не си купувайте суха паста вместо сладолед. Сухите пасти в магазините на Созопол през зимата не са пресни.

Добре че е рибената чорба, за да придобиеш радост и да ти остане вкус.

Престоят ми тук – един късен следобед, нощ и един до обяд – започна край пристанището. С бавна разходка между въжета, котви, мачти, лодки, паркирани за зимен сън.

Ниският сезон има своите предимства и то високи! Хотелите са достъпни, цените – по-приемливи и е възможно да се настаниш в стая точно над вълните. Тогава, за кой ли път разбираш, че селищата до морето, се определят от морето, не от летовниците. Тях ги няма. Морето е тук. Не е просто тук. То e амейзинг!

И още – мрачно, синьо-черно, тържествено и аристократично е. Заради него от терасата на хотела за миг се почувствах като в замък. Убедена съм, че тази сладка (защото е временна) заблуда е възможна само през зимата. Лятото и курортистите по джапанки отнемат от тържествеността. Прекарах цяла дълга вечер в слушане на вълните, които се разбиват и в непрекъснато поглеждане натам.

Стаята ми в Каса дел Маре беше голяма, топла, хубаво обзаведена

с удобно легло, върху което ме очакваха кърпи, сгънати като лодки. Хотелът се намира точно до южната крепостната стена с кулата на брега в Стария град. Единственият му недостатък беше, че не предлага закуска, но май това важи само за зимния сезон.

На сутринта, естествено, се закотвих на терасата с яке.

И новият ден ме възнагради.

С точно очертан огромен кръг с цвят на чиста кръв. Беше кратко и тържествено. Естественото раждане на деня.

После отидох до плажа и между тези на босите гларуси, оставих и своите следи от зимни обувки. Насила направих няколко снимки. Когато обърнеш гръб на водата и погледнеш брега, ти иде да плачеш. Бетон и липса на култура и въображение. Нищо от това, което виждах не приличаше на старите картички, от които познавам курорта.

Тук властва глобално архитектурно затопляне, което топи атмосферата на този град. 

Вместо да се реставрират, старите къщи се събарят и се строят други. Нови. И докато е тук, човек не се сеща за по-тъжен пример за оксиморон от: стар град с нови къщи. Пешеходната алея под Стария град е съвсем кратка. Достъпът до нея от по-високите улички е силно ограничен. Морето е запушено от къщи и хотели и само тук-там можеш да се промушиш към него.

Но въпреки това Созопол ми хареса много.

Каквото и да правят с него хората, той винаги ще надделява. Винаги ще бъде по-стар, по-мъдър, съдържателен и привлекателен от всеки, който е решил да се намеси в него. На останалите, които пристъпват тук единствено с уважение и любопитство – ще намира начин да се отблагодарява. Нямах тази възможност, но ви препоръчвам Созопол за повече дни на усамотение, размишления, разходки и всичко друго, което ви хрумне за правене в самота през зимата.

Имам пресни впечатления и от Созопол през март. Ще го разпознаете по по-слънчевите снимки, а ако сте по-наблюдателни, може да заключите, че тук има

детектор на лъжата, рекламата за който се мъдри съвсем на входа на Стария град.

Поканата да се възползвате от него е валидна, но се оказа, че фирмата няма офис на морето. Колко са къси краката на лъжата „мерят“ в София и Пловдив.

Мирослава Иванова