Морски офис, епизод 1

Офисът ми за следващата седмица е почти на морското равнище, подът му е от плешива, но доста симпатична трева, тук-таме пуснала снопчета с дълги стръкчета, сякаш за да заблуди, че има много… коса. Няма стени и морето се чува. Пред мен има горичка, озвучават я птички и в идните дни оттам редовно ще изскача една катеричка, която така и не успях да снимам добре. Мебелите са къмпингарски, а масата за хранене ще се превръща от време на време в бюро. На тревата е паркирана караваната и довечера ще „спя в офиса“. Буквално. Всичко толкова ми харесва, че вече съм сигурна – няма да се разбирам единствено с комарите.
Разгледах мястото още през април,
когато пътечката към плажа „Корал“ беше постлана с жълти и лилави пролетни цветчета,
а наоколо нямаше абсолютно никой.
Когато се озовеш някъде преди всички, неизменно те сполетява измамното чувство, че мястото е твое. То още повече се усилва, като си помислиш, че останалите идват за малко, а ти можеш да останеш цял сезон. По стечение на обстоятелствата съм тук само за седмица, но къмпингът, „Юг“, съществува от години и прилича малък летен град, в който има и кореняци, и пришълци. Измежду тях, хората са всякакви. Бивши диви къмпингари, които сега търсят нещо по-питомо, водят тук децата си и им разказват как едно време са опъвали палатки на брега и са изкарвали цяло лято с двайсетина лева, събрани от бабите. Други, кротки и тихи семейства, пробват къмпинг за пръв път. Има и такива, които идват „на морето“ с лели, вуйчовци, братовчеди и баби и дядовци и наемат големи бунгала, които превръщат във временни почивни станции. Естествено не липсват и младежи и възрастни в компании с най-различни конфигурации.
Вече разгледах част от тукашното население, чиято морска смяна ще съвпадне с моята.
На сутрешна разходка между бунгалата и караваните можеш да видиш всички, които се събуждат сравнително рано и веднага излизат навън. Ако мога да ги побера в обща снимка от първия ми кратък маршрут, то тя ще изглежда така:
Момче и момиче, седнали на своята веранда с гледка към морето, говорят за някаква игра във Фейсбук с харесване на снимка, харесване на страница и отбелязване на приятел в коментар.
На друга веранда, четири жени в трета възраст закусват и се чудят останал ли им е още магданоз за днешното готвене.
На трета – виждам мъж и жена, и те в трета възраст. Тя чете, той пуши и зяпа кой минава покрай тях. Не си говорят, но не са си сърдити. Просто са заедно от много години.
Дете притичва по пътеката по пижама и вика: „Тате, днес няма да ходим на плаж, защото е студено, нали?“ „Ще ходим, но с дрехите“ – отговаря му баща му.
След малко срещам двама мъже и единият казва на другия: „Трябва да дойда да си взема…“ Не чувам какво да си вземе, но този явно е от кореняците. Защото добавя: „Във всяко бунгало имам инвентар“.
Почти всички поздравявам с „Добро утро“ и те ми отвръщат. С изключение на един, който седи на верандата си с яке, с гръб към пътеката. Гледа в монитора си и е с големи черни слушалки. Но няма очила с дебели диоптри. Явно работи. Наел е бунгалото сам, защото нито веднъж не видях други хора около него.
Докато се разхождам и разглеждам хората, неизменно забелязвам и как са устроени „летните къщи“.
На всеки няколко крачки сякаш разлиствам нова страница от списание за дизайн и външна украса.
Едни от караваните и бунгалата са по-импровизирани. Други са толкова елегантни, че сякаш са го ударили на глемпинг или на… луксозно къмпингуване. С перденца от балдахин, полилеи във вид на корабен рул и всевъзможни нанизи с декоративни морски съкровища, които вятърът люлее ли люлеее. Допускам, че в някои от тях дори се сервира в порцелан. Въпросът на мнозина завиждачи е: „Луксът отдалечава ли те от природата?“ „Категорично не“ – мога да отговоря аз. Какво иначе щеше да зяпа минувачът и на какво щеше да се наслаждава?
За разлика от момчето с якето и черните слушалки, не вярвам, че ще свърша кой знае колко работа тук. Наоколо има още два къмпинга за разглеждане. Точно до „Юг“ се намира „Якото място“, а зад дюните на плажа „Корал“ е „Кум кашла“. Там продават „риба, бира и много рибарски истории“ и за „дами без придружител не носят отговорност“. Или поне това гласят надписите в кръчмата. На стената се чете и прочутата класика, превърната в клише, че всичко, което е далеч от морето е провинция.
Иначе казано, всеки къмпингар или служител в морски офис, да се чувства като столичанин. Столичанин в повече.
Мирослава Иванова